Защо научих 20 езика и какво разбрах за себе си благодарение на това

Future Makers by NEXTSTEP

През последните няколко години медиите ме описват като „най-младия хиперполиглот в света“ – дума, която звучи като рядко заболяване. В известен смисъл е: тя описва човек, който владее много на брой чужди езици; някой, чието завладяващо влечение към думите и системите го кара да прекарва дълги часове сам с една книга с граматика.

Вярно е, че мога да говоря 20 различни езика, в това число и английски, но ми отне време да разбера, че да усвоиш един език означава много повече от това да можеш се пазариш за дюнери на арабски или да поръчаш храна от меню на хинди. А свободното владеене е съвсем друго изкуство.

Започнах езиковото си обучение на 13-годишна възраст. Проявявах интерес към Средния Изток и започнах да уча иврит сам. По някаква причина, която не мога все още да си обясня, бях запленен от израелската фънк група Hadag Nachash и слушах албума им всяка сутрин. В края на първия месец бях запомнил около 20 песни наизуст, въпреки че нямах никаква идея за какво се пееше в тях. Щом научих превода, беше все едно съм изтеглил цял речник в главата си. Вече знаех стотина думи на иврит, без изобщо да съм отварял учебник. 

Реших че трябва да си направя експеримент. Прекарах часове, разхождайки се из моя квартал в Ню Йорк, влизайки в израелски кафенета да подслушвам разговорите на хората. Понякога имах даже куража да се представя, пренареждайки всички текстове на песни в главата си в нови, странни и понякога верни изречения. Оказа се, че съм в началото на нещо важно.

Ако да говориш един език означава да знаеш всяка дума и да се чувстваш еднакво комфортно, говорейки за ядрен синтез и класическа музика, тогава едва ли някой може да каже, че владее свободно дори родния си език.

Преминах към арабски, който учех всяка сутрин, четейки новинарски заглавия с речник и говорейки с улични търговци. След това дойде персийският, после руският, след това мандарин… и още 15 други. В един обикновен мой ден можех да говоря по скайп с приятели на френски и турски, след това да слушам хинди поп за час и да вечетям с книга на гръцки или латински в скута ми. Езиците станаха страст, която преследвах в летните класове, училище, уеб форуми и езикови срещи в града.

Около март 2012 г. медии като BBC и The New York Times разказаха истории за мен: „Тийнейджърът, който говори 20 езика!“ Известно време всичко беше като в сън, който направи това, което мнозина смятат за странно хоби, да изглежда (почти) обичайно, и ми даде перфектна възможност да насърча изучаването на езици.

След известно време обаче моите медийни „моменти“ изглеждаха по-скоро като неприятни задължения, отколкото като възможност за разпространение на инициативата. Повечето новинарски предавания гледаха на мен като на атракция. „Искаш ли да научиш повече за Близкия изток? Супер … Кажи „Гледайте Канал 2“ на арабски!“. До известна степен беше забавно, но за себе си научих ценен урок за съвременните медии: когато целта е просто да се спечели вниманието на зрителите, истинската стойност на историята често остава загубена в превода.

Когато започнах да откривам езиците, имах романтична представа за думи като „говорене“ и „владеене“. Впоследствие разбрах, че можеш да владееш език и все още да се бориш с разбирането на някои негови аспекти. Английският е родният ми език, но това, което наистина говоря е хибрид между младежки жаргон и „манхатънски“. Когато слушам баща ми, който е адвокат, да разговаря с други адвокати, думите му ми звучат толкова чужди, все едно са на финландски. Със сигурност не мога да чета Шекспир без речник и ще съм също толкова безпомощен в стая с ямайци или кейджуни. Но всички ние „говорим английски“.

Учителят ми по лингвистика, родом от Полша, говореше по-добър английски от мен и изглеждаше комфортно да използва термини като “epenthetic schwa” и “voiceless alveolar stops” в речта си. Оказа се обаче, че не е чувал думата “tethered”. Това означава ли, че той не „говори“ английски? Ако да говориш език означава да знаеш всички думи, да се чустваш еднакво комфортно, дебатирайки на теми като ядрен синтез и класическа музика – тогава едва ли някой владее толкова свободно дори родния си език.

Да ограничиш някого до броя езици, на които той или тя говори, означава да пренебрегнеш огромната сила, която езикът дава. В крайна сметка езикът е живото свидетелство на историята и мирогледа на една култура, а не лъскав трофей, който трябва да се изтрие заради нечие самочувствие.

Езикът е сложна музайка от търговия, завоевания и култура, към която всеки от нас добавя своя уникална частица − независимо дали това е шекспиров сонет или „Lol bae g2g ttyl.“. Времето ми в светлината на прожекторите ме накара да осъзная, че да „говориш“ език може да означава много различни неща: може да означава запаметяване на глаголни диаграми, познаване на жаргона и дори да се изразяваш като местен. Разбрах, че никога няма да владея перфектно 20 езика, но също така разбрах, че смисълът на езика е в това да можеш да общуваш с хората, да погледнеш отвъд културните граници и да намираш нови изражения на човечността. И това е урок, който си струва да научите.

За автора

Тимъти Донър е студент в Харвард, който става известен с факта, че говори над 20 езика. Прекарва голяма част от времето си в опити да усъвършенства лингвистичните си способности в различни части на Ню Йорк. YouTube каналът му, PolyglotPal, има близо 9 милиона гледния. През 2014 участва в световната конференция TEDxTeen.

Превод: Катерина Русева

Източник: Ideas.ted.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *